Мнение: Легендарен режисьор създава своя собствена „Алиса в страната на чудесата“

Бележка на редактора: Ноа Берлатски () е публицист на свободна процедура в Чикаго. Мненията, изразени тук, са негови. Вижте в CNN.

Бумът на супергероите от 21-ви век също беше взрив (или взрив?) на мултивселени. Филми като „ Into the Spiderverse “, „ Dr. Странно в мултивселената на лудостта “, „ Всичко на всички места и едновременно “, „ Спайдърмен: Няма път към дома “, „ Светкавицата “ и доста други са очаровани от опцията за опция. Ами в случай че не бяхте създали тази неточност? Ами в случай че бъдете ухапан от неверния радиоактивен паяк или даже от радиоактивна котка?

Различните светове могат да включват разнообразни зли алтер-его, само че те също по този начин ви дават шанса да бъдете някой друг, по-готин, по-добър. С задоволително светове, всеки - всеки! - може да бъде най-хубавото им героично аз. Многото благоприятни условия за избор ви дават доста пътища към овластяване.

„ Момчето и чаплата “, най-новият анимационен филм на именития японски режисьор Хаяо Миядзаки, на пръв взор звучи по този начин, като че ли може да е в тази овластяваща традиция на мултивселената. Става въпрос за младо момче Махито Маки (Сома Сантоки), което пътува до различен свят, с цел да избави мъртвата си майка.

В този случай обаче различната действителност служи не за отваряне на благоприятни условия, а за затварянето им. Представянето на разнообразни резултати в последна сметка е увещание, че единственият резултат е този, в който се намирате, методът, по който се взирате в двойника в огледалото, е увещание, че колкото и да ви се желае друго, вие към момента сте вие. Това не прави кино лентата тъкмо покруса. Но това придава на „ Момчето и чаплата “ лирична тежест, която го отличава даже от най-хубавите от последните мултивселени епоси.

Миядзаки е може би най-важният японски аниматор за последните 50 години. Той е прочут с безупречната си дарба да комбинира реалистични изображения на естествения свят с фантастични герои и обстановки във филми като „ Принцеса Мононоке “ (1997), „ Отнесени от духа “ (2001) и „ Подвижният палат на Хаул “ (2004). Той също по този начин има остро възприятие за покруса, съчетано с мъчно извоюван оптимизъм по отношение на човешките възможности; Световете на Миядзаки са детайлни, удивителни и горчиво-сладки.

„ Момчето и чаплата ” е в традицията на най-хубавото от режисьора. Филмът стартира с нощта, в която майката на Махито, Хисако, умира при пожар в болница през 1943 година На идната година бащата на Махито, Шоичи, се дами за сестрата на Хисако Нацуко (Йошино Кимура) и се мести в нейното имение, с цел да ръководи неговата фабрика за боеприпаси. Махито е вежлив с новата си майка, само че можете да видите, че това му коства старания. Той има проблеми с приспособяването към учебно заведение, бие се и се удря с камък в главата, с цел да може да си остане у дома.

Махито също е все по-раздразнен от сива чапла, която непрестанно се появява на прозореца му. Накрая разкрива зъби и глава на гоблин с огромен нос в клюна си. Казва му, че наличието му е поискано... някъде.

Това някъде се оказва различен свят. Нацуко изчезва и чаплата се подиграва с Махито, като му споделя да избави нея и майката на Махито, за която чаплата споделя, че е към момента жива. Нацуко следва птицата/гоблина до мистериозна кула, за която се допуска, че е издигната от огромния му чичо. Той влиза и излиза някъде другаде, в свят, необикновено дебнат от великански месоядни папагали. Освен това старата прислужница на майка му Кирико (Ко Шибасаки) е дръзка млада жена моряк, която храни сладки кръгли бели създания на петна с морски блага, с цел да могат да полетят към звездите и да станат бебета в света на Махито.

Както подсказва това изложение, другият свят на „ Момчето и чаплата “ наподобява повече на Страната на чудесата на Алиса, в сравнение с Земята-41 или Земя-65 на Marvel. Филмът не начертава деликатна последователност на различни действителности с поредни истории и канон. Вместо това, той наблюдава контурите на една фантазия.

Маязаки дава даже на най-сюрреалистичните украшения – като всеобщо нахлуване на пеликан – чувство за свръхреална, неизбежна хубост. Той също по този начин има дарбата на Луис Карол да прави нелепостите в сходство с логиката на безпокойството. Махито продължава да се пробва да откри Нацуко (или се пробва да откри майка си?), даже когато светът се изплъзва от акостирането си и се носи по странни допирателни. Защо куп подредени блокове управляват формата на света? Защо кралят на папагалите договаря с чичото на Махито? Какво става с ядосаните камъни?

Както Карол знаеше и както Миядзаки ни припомня, единственият различен свят, който всеки посещава, е този, който откриваме зад клепачите си всяка вечер. Понякога може да наподобява, че сънищата разкриват благоприятни условия. Но също толкоз постоянно те са за обезсилване, защото губим надзор над паметта, прочувствената реакция, въплъщението, възприятието за време. Нито сънищата са бягство в какъвто и да е логичен смисъл. Отивате другаде не с цел да измененията нещата, а с цел да се върнете. Когато се разсъните, действителният свят към момента е там, с всичките му загуби и упорити тъга.

Скръбта на Махито, по-специално, го следва. Той се възмущава от Нацуко и му липсва майка му. Пътуването до друга действителност му предлага опцията да поправи това, което се е объркало - с изключение на, несъмнено, че в действителност не е по този начин. Един от най-завладяващите облици във кино лентата е по какъв начин Махито допира това, което счита за спящата си майка, единствено с цел да накара фигурата да се разтвори във вискозна течност, до момента в който Махито отстъпва обратно и по-късно още веднъж обратно, с цел да не разреши на нищо да допре обувките му. Новият свят рекапитулира остарелия, изключително по метода, по който се разпада. Всички доста порти просто водят до едно и също място; този различен различен свят, който би трябвало да посетим с изключение на съня, който е гибелта.

Вземете нашия безвъзмезден седмичен бюлетин

Това звучи тъмно, а „ Момчето и чаплата “ в доста връзки е печален филм, потънал в неуспех и загуба. Но Миядзаки постоянно е бил и режисьор на оптимизъм. Признаването, че това е единственият свят, който имаме, има малко мъка в сладостта си; в края на краищата това е този свят, в който е живяла майката на Махито и в който неговият брат или сестра ще се роди. Част от очарованието да мечтаеш за разнообразни благоприятни условия, допуска Миядзаки, е да си представиш пътя назад към единствената опция, която имаш, и да схванеш по какъв начин да живееш с нея и в нея.

„ Момчето и чаплата “ не дава мощ, с изключение на в смисъл, че става дума за Махито, който се учи да живее със личната си лимитирана мощ – орис, която вълшебен чапли, лъкове и стрели или задача не могат да трансформират в действителност. Мултивселената е просто вселената плюс страдание, отказване, вяра – човешката „ мощ “ да желае нещата да са всичко друго, само че не и това, което и какви са. Миядзаки изпълзява от гърлото на тази чапла, с цел да излъже и да каже, че има бягство. Но това е нежна неистина, която също е част от нашия свят.